Моето дългоочаквано и планирано пътуване към Куба започна. Рано сутринта хванах самолета за Мадрид, където трябваше да направя прекачване и да продължа за Хавана с Иберия. Имах престой от около три часа на летището в Барахас, който трябваше да уплътня. Този път отиването към дестинацията, която си бях избрал беше сравнително по-спокойно. Самолетът на Иберия за Хавана не беше пълен и спокойно си взех бордна карта и ми беше дадено място в самолета. Разбира се, направих няколко снимки на машината, Мигел Ернандес, в която щях да прекарам 10 часа в пътуване до Хавана. 



Естествено, не можеше да се очаква кой знае какво от обслужването на борда. Нагостиха ни с вечеря от макарони и закуска от малък сандвич преди кацане. Направих няколко снимки на яденето, но не мога да се оплача – пристигах в Хавана, град, за който бях чувал доста неща и който очаквах да видя с нетърпение.

  Кацнахме на Международното летище “Хосе Марти” малко преди десет часа вечерта и уморени от дългото пътуване, бързо се запътихме към паспортния контрол. Още на летището човек си дава сметка, че сме кацнали в страна, която има своите особености. Веднага след като излезете от самолета, можете да усетите мириса на приготвяни сандвичи в не много хигиенизирана обстановка. Летището не е голямо и за около пет минути се стига до паспортния контрол. Става дума за една голяма зала в края, на която има околоо 20 врати, до които има гише, в което стои паспортния служител. Вратата е контролирана от нещо много приличащо на домофонната система в старите блокове. Чуваш някакво бръмчене и трябва да я отвориш. Вратата е направена от арматурно желязо и шперплат – лъха ли Ви на социализъм?! Служителите на паспортния контрол бяха все жени, направи ми впечатление, че по-голямата част от тях бяха много млади за подобен род работа - между 20 и 30 годишна възраст и облечени в зелени сака и къси поли със същия цвят и черни чорапогащници с различни форми по тях. Някои от момичетата седящи зад гишетата бяха със цивилни дрехи и по дънки... Явно униформите не бяха стигнали за всички. Наредих се аз на опашката с паспорта и визата, която бях взел още декември месец от посолството на Куба в София и зачаках търпеливо моя ред. От самолета на Иберия бяха слезли много израелци, французи, италианци, малко испанци и... аз... И така, дойде моят ред и аз усмихнат се приближих до момичето, което преглеждаше паспортите и казах: - Здрвейте, добър вечер! На този поздрав тя не отвърна нищо, а само направи жест, че трябва да й подам паспорта. Подадох визата с паспорта и тя започна да се взира в тях. След това ми каза, че трябва да погледна в камерата, която се намираше точно над мен и ме попита: - Защо говорите испански език? - Завърших Испанска филология в България. – Отговорих аз ентусиазирано и наистина развълнуван, че само след няколко минути щях да бъда в Куба – страна, за която бях чувал толкова много и която някак си си представях малко идеализирана... - С какво се занимавате в България?, - продължи да разпитва тя. - Работя като кабинен персонал в една авиокомпания, - отговорих вече малко притеснен аз. - Идвали ли сте преди в Хавана?, - продължи да настоява тя. - Не, за първи път идвам в страната. - И от къде дойде интересът Ви към Куба?, - започна тя да задава вече по-лични въпроси. - Завърших Испанска филология, от там ми идва интересът към Куба. – Изстрелях този наивен отговор аз. Тогава сканира паспорта ми и ми каза, че трябва да изчакам пред гишето за няколко минути без да ми върне паспорта. Аз отидох на посоченото място и видях още няколко човека от същия полет на Иберия да чакат притеснено пред гишето – една французойка, група от израелски туристи, един британец... Започнах да чакам и аз, представяйки си хиляди сценарии как ще бъда върнат обратно в Мадрид и ще трябва да изтърпя още десет часа пътуване със самолет, малко след като бях приключил 18 часовото си пътешествие към така бленуваната – Хавана. То и моето стана малко като пътуването на Христофор Колумб, и той завалията бе тръгнал към бленуваната земя, а едвам пристигна в нещо диво, което тепърва трябваше да опознае... и покори. Улисан в подобни мисли и разиграване на възможни сценарии за развитие на ситуацията видях друго момиче, различно от това на гишето, което държеше цял куп с паспорти и видях отгоре моят изтъркан български паспорт и веднага я заговорих на испански: - А, този паспорт отгоре е моят!, - казах аз. Момичето беше младо и значително по-приветливо, но отнасящо се с недоверие и студенина и усетих, че е готово да ми задава въпроси подобни на жената на гишето, която задържа паспорта ми. - Говорите ли испански език?, - отвърна тя.  - Да, разбирам и говоря испански. Тогава ми обясни, че ще трябва да ми зададе няколко въпроса без да ми обясни причината, поради която бях задържан след останалите хора. И така, неусетно бях въвлечен отново във вече познатия ми въпросник: - От къде знаете испански език? - Завърших Испанска филология, - отговорих аз с най-чаровната си усмивка, опитвайки се да прикрия притеснението си. - Къде сте завършил Университет?, - отново попита тя и аз си дадох сметка, че все още не е убедена в благодеждността ми. - Завърших в София, столицата на България. - За първи път ли идвате в Хавана? – настоя тя, започвайки да ми говори с техния типичен акцент, явно за да провери дали мога да я разбера. - Да, това е първото ми посещение на Куба. - Къде ще останете в Хавана?, - продължи тя. - Ще остана в хостел на улица “Консуладо” в центъра на Хавана, близо до Капитолио. - Познавате ли някого в Куба?, - продъжи с въпросите си тя. - Не, не познавам никого. Кореспондирал съм само със съдържателя на хостела, за да направя резервацията. Пред летището ме чака такси изпратено от хостела, но не ги познавам лично. - Защо се интересувате от Куба?, Как така решихте да посетите страната ни?, - започна да разпитва тя. - Учих испански език, нормално е да се интересувам от латиноамериканските страни и от страните на Карибите. - Имате ли фотоапарат? - Да, идвам на екскурзия в страната ви, имам фотоапарат и личен компютър, - отговорих аз вече изнервено, тъй като първоначалната ми уплаха от нея вече беше започнала да отминава, заместена от гнева срещу недоверието и мнителността им. Погледът ми вече се примесваше с някакво смесица между гняв и съжаление към това бедно кубинско момиче облечено в черен чорапогащник в причудливи форми и зелена къса пола... Тя явно усети какво си мисля и влезе обратно в гишето при колежката си и когато излезе се извини че ми е причинила неудобство и ме опъти към гише № 22, от където можех да вляза в Куба. Отидох на това гише и друга жена, с не по-малко невъзпитани маниери ми взе паспорта, сканира го наново, накара ме да погледна в камерата, евтино устройство наподобяващо на уеб камерите по интернет кафетата от 90-те години в София, удари печат върху визата и ми каза със студен глас: “Добре дошли в Куба” и чух звученето на домофонната система, което означаваше, че вече мога да бутна шперплатната врата, за да вляза в Куба. Бутнах вратата мълчаливо и малко объркан и излязох от стаята за паспортния контрол озовавайки се в залата за получаване на багажа. Така първото препятствие поставено от кубинските власти беше преодоляно. След заветната шперплатна врата видях нещо като опашка, на края на която имаше скенер. Сложих чантата си, телефонът, лаптопа и портмонето със стотинките на лентата на скенера, а служителите по сигурността бяха седнали на някакъв пластмасов стол говорейки помежду си, без да ми обърнат особено внимание. Когато си сложих нещата в пластмасовия поднос единственото нещо, което направи впечатление на жената беше паспорта ми и веднага ми зададе въпрос от къде съм... Преминах и това нещо и тръгнах към лентата с багажа на полета на Иберия. Тъй като се “задържах” поне 15 минути в паспортния контрол, багажът ми вече беше на лентата и направо го взех и се оптравих към изхода с някакво смесено чувство на страх, гняв, а може би и съжаление, че бях дошъл в подобна страна. Въпреки това, все още исках да видя Хавана и всички онези места, за които бях учил и за които по някакъв начин си бях мечтал, насилих се, сложих си възможно най-непринудената и чаровна усмивка, опитвайки се да изглеждам просто нормален турист, който се радва, че е пристигнал в Куба и се отправих към митницата, последната пречка преди изхода. Забелязах веднага служителите, които наблюдаваха пристигащите, и аз, без да им обръщам внимание минах покрай тях без да бъда спрян. След няколко метра вече бях в залата на пристигащите на Международното летище “Хосе Марти” в Хавана. Веднага забелязах един усмихнат и приятен господин в униформа на таксиметров шофьор, който държеше една карта с моето име и веднага се отправих към него, хващайки се като удавник за сламка, стремейки се да не изглеждам прекалено отчаян. Той ме проветства и ми каза, че е от хостела, където ще трябва да остана и че ще ме закара в града. Попита ме дали искам да обменя пари преди да тръгна към града. Аз му казах, че искам и той ме упъти към едно бюро за обмяна на валута. Така получих и първия си урок по... “политикономика”. Тук е мястото да кажа, че в Куба има двойствена икономика. Едната важи за местното население, а другата – за чужденците, на които се гледа като единствените носители на свежа валута в островната им държава. Поради това има и два типа валута – национална валута (moneda nacional) и конвертируемо песо (peso convertible). Между националната валута и конвертируемото песо също има разменен курс – той варира от 20 до 25 към 1 в полза на конвертируемото песо, т.е. ако един кубинец иска да обмени месечната си заплата, изплащана в националната им валута, в конвертируемо песо, с което може да купува мляко и различни стоки от първа необходимост в магазините за туристите, той ще трябва да раздели заплата си на 20. Ако взима 150 в национална валута, това означава, че ще има 6 конвертируеми песос. Със шест песос може да се купи минерална вода и бискивити. Да, изглежда ужасно объркано и нечестно, но това е реалността им. Тази ситуация прави от обикновените хора отчаяни търсачи (просяци?!) на конвертируемо песо, което може да бъде набавено само от – туристите идващи със свежа валута. Именно поради това туристът в Куба е обект на всякакви предложения и опити да бъде излъган от местните, но за това ще стане дума в следващ мой постинг... И така, наредих се на опашката и когато дойде моят ред видях, че едно евро се обменя за 1.2 конверитуеми песос. Така за 200 евро получих около 220 конвертируеми песос. Доволен, че имам местна валута и още по-щастлив, че има някой на когото имам “доверие” в наличност, за да ме заведе до хостела, взех куфарите си и се отправих с до колкото се може бодра и непредубедена крачка към таксито. Веднага след като се излезе от летището, можете да забележите типичната градинка със цветя позната ни от комунистическите времена, зад която, на улицата са наредени таксита от западни коли, но явно купени на старо, тъй като вътре изглеждат доста вехти и неподдържани. Веднага, когато влезеш в колата те обзема чувството на старо и мириса на износено. Човекът ми помогна да си сложа куфарите в багажника на колата и след няколко минути вече бяхме на път към центъра на Хавана. Оказва се, че летището е доста отдалечено от цетъра на Хавана. То отстои на поне 40 минути пътуване с кола от центъра на града. По пътя правят вечатление малки схлупени къщи на по един етаж, построени от бетон, явно местното население се е опитвало да създаде малко по-устойчиви постройки, но си личи, че са страшно бедни. Малко преди да се влезе в центъра на града могат да се видят ниски кооперации на по максимум четири етажа от панелени блокове, а жилищата в тях излгеждат много малки и сгъчкани отвън. Блоковете са много неподдържани и мръсни. Тук е мястото да отбележа, че още щом като излезете на улицата ще ви направи впечатление, че Хавана е доста замърсен град – има огромно количество от стари коли (модели от 40те и 50те години на миналия век), които все още са в движение, с вечно поправяни мотори или пък с такива взети от други превозни средства, които използват дизелово гориво. Представете си един стар автобус Икарус и че вие сте пред ауспуха му. Подобна смрад излиза от всяка трета кола в Хавана. Сега вече можете да си представите за какво замърсяване става дума.




  Шофьорът на таксито започна да ме разпитва от къде съм и за колко време ще остана в Куба. Аз му казах, че съм българин и че по план трябва да остана десет дни – ще бъда в Хавана, но мога да отида и до Тринидад, Санта Клара и Сиенфуегос. Отговорих му аз. Той ми каза, че десет дни са къс период от време за посещение на страната му и аз учтиво му казах, че нямам повече отпуск. Тогава му казах, че на границата хората са били доста “взискателни към мен” и че са ме разпитвали доста. Тогава той направи жеста на човек уморен от властите и не коментира нищо. Прави впечатление, че хората са доста предпазливи в приказките си относно властиамщите и рещаващите в страната. Така пристигнахме в хостела, където щях да остана. Той почука на вратата и съдържателят му спусна един ключ, закачен на едно въже точно над вратата, за да може да отключи. Така таксиметровият шофьот отключи врататаи се качихме по една извита стълба нагоре към стаите. Оказва се, че хостелите в Хавана и в цялост в Куба всъщност са къщи, в които живеят хора и цели семейства, които отдават отделни стаи под наем, за да може семейството, а както се оказа и по-късно, май страната да се сдобие с конвертируемо песо, сиреч – свежа валута. Така влзенахме в хола на господин Моралес, който ме покани да седна на канапето и ми даде първият урок по сигурност в Хавана. Каза ми че нищо в Хавана не е безплатно и ако някой по улиците на града се опитва да ми даде каквото и да било или да ми направи каквато и да било услуга, то тя няма да е безплатна. Е, за това вече си бях дал сметка. Просто хората са поставени в ситуация, в която трябва да измислят какви ли не шмекерии, за да се сдобиват с тези толкова безценни за тях конвертируеми песос. Не става с работа – колкото и да работиш, заплатата ти все още ще бъде в националната им валута, която се обменя 20:1 към конверируемото песо. Аз на бързо се съгласих с преподадения ми урок, а и до някъде бях благодарен за думите му, макар и до някъде уплашен... Попитах го от къде мога да се сдобия с карта на града – отговори ми, че не знае, но поредицата на Lonely Planet е много добра. Естествено, няма начин по който да се сдобиеш с нея в Хавана. Попитах го дали има принтер, някъде където мога да изпринтирам информацията, която вече имах за града в компютъра ми, но ми каза, че принтер не съществува в Хавана и не знае къде могат да ми предложат подобна услуга. И наистина, в следващите дни видях доста копирни машини, но не и принтери. Вече бях доста уморен и ми се искаше да вляза в стаята си. Господин Моралес ми каза, че в неговия хостел няма свободни стаи, но че в съседната кооперация негови роднини дават стая под наем. Това беше и част от плана, тъй като в моята резервация той вече ми беше казал, че може да няма свободни стаи, така че ще бъда настанен в подобна стая, но в съседна кооперация. И така, отново взех куфарите си и ескортиран от таксиметровия шофьор, който ме беше докарал от летището бях заведен в съседна сграда, на входа на която ме чакаше една госпожа, чието име беше Мария, която щеше да бъде моята хазяйка за четирите дни, по време на които мислех да престоя в Хавана. Платих на таксиметровия шофьор 25 конверитуеми песос (25 щатски долара!!!) за таксиметровите му услуги от летището и последвах госпожа Мария към апартамента й. Той беше на четвъртия етаж и имаше функциониращ асансьор, който тя гордо показа. Опита се да ми вземе и да ми пренесе ръчния багаж, което аз бързо отказах тъй като беше възрастна жена на около 65 години, а и не я бях молил... Качихме се в апартамента й и ни посрещна още една жена – сравнително по-млада. Оказа се, че това е дъщеря й. Седнахме на масата, за да приключим формалностите по вписването ми като гост и ми казаха, че престоят ми в къщата им ще ми струва 25 конвертирумо песо на нощ и че живеят заедно с внука си. Дадоха ми ключ от входаната врата на кооперацията и от стаята, в която бях отседнал. Не ми дадоха ключ от външната врата на апартамента им и ми казаха, че когато излизам и се прибирам, госпожа Мария, която е по всяко време вкъщи, ще бъде тази, която ще ме пуска да влизам и излизам. Казаха ми, че могат да ми приготвят закуска, която ще ми струва още 4 песос на ден, а ако желая да вечерям мога да ходя в къщата на господин Моралес, където мога да вечерям с останалите му гости. След като ми обясниха правилата на престоя ми, ми показаха стаята, в която щях да остана – беше приятна, боядисана в бяло и светло зеленикаво, имаше телевизор, вентилатор и индивидуална баня. Даже имаше хладилник, в който имаше няколко бири и миерална вода – хахахахаха, направо чудо – минибар. Стаята предлагаше минимума, от който се нуждаех и реших да остана там за целя си престой в Хавана, тъй като стаята и хазяите ми харесаха още от пръв поглед, а вече се бях научил да вярвам на първоначалния си инстинкт... И така, след като ми взеха паспорта, за да ме регистрират в книгата им с гости, вече бях готов да вляза и да си легна след този ден изпълнен с препядствия и емоции. Платих им 100 конвертируеми песос за 4 нощи и влезнах в стаята си, прекалено уморен да мисля... Щях да се опитам да си събера мислите на следващата сутрин...

 

Започва интригуващо,с това начало ми е интересно какво ли ти предстои в тази непозната и загадъчна страна.Харесва ми стила ти на разказване.Очаквам с нетърпение продължението!

Благодаря ти... мамо! Радвам се, че ти е интересно, хахахаха...

Интересно...Обикновено разказите за Куба,започват със суперлативи за слънце, природа,горещи танци,красиви и добронамерени хора.Много си реален и това ми харесва!

Тони, всичко което публикувам тук се е случило наистина и съм го преживял. Когато започвах да пиша блога, си дадох вътрешното обещание, че ще съм откровен с тези, които имат желание да ми следят пътеписите и не мисля да се отклонявам от това вътрешно мое обещание. Радвам се, че ти допада. Поздрави!

haide, pishi byrzo celiya razkaz, che nqmam tyrpenie da nau4a! celuvki ot tvoqta vqrna drujka, s koqto qde spageti v 6anhai :)

Благодаря ти, Люба. Помня нашето отиване до Шанхай и много ми беше хубаво и мило по време на "вечерята" в заведението до хотела. Между другото скоро се опитах да го намеря отново, тъй като ми хареса храната там, но не успях... мисля, че са го затворили.... Няма значение, ние вече си имаме спомена от нашата вечер в Шанхай. Помня също и твоята изстрадала прическа тип каска, за която отиде на другия край на града... сещаш ли се?! Много поздрави и целувки.